Каруца и изкъртени копита

Пред мене уморено спряха

И каруцарят ме попита:

"Кой път отива за града?"

Показах му го. Без да бърза,

Той вяло ми благодари,

Качи се и изпсува мръсно,

А после зад рида се скри.

Със безразличие

Ти нищо не поглеждаш,

Отпуснал мисли и глава.

Към себи си се вглеждаш

Не тревожно,

Мечтаеш съвършена пустота.

Отрекъл си околните животни,

Отрекъл си и тая пустота.

Свойте задължения без ропот

Отхвърлил си, когато си разбрал.

Безумен, безразсъден, безподобен!

Как искам да съм вързан

С твойта връв!

Веригата каторжна моя

Със твоята желязна да сменя.

Ти нито искаш, нито някой може...

Към тебе никой не е благ ни зъл.

Не съществуват те за тебе духом,

В ритниците, духът е друг.

Безумен, безразсъден, безподобен!

Ще те постигна. Вярвам във това!

На черешата ми кацна

Калугер със протрито расо,

Бе малко тъжен - и понятно -

Отмина циганското лято.

Наведох се към него мълком,

Той впери кръгъл поглед в мене.

Не бързаше да отпътува,

Макар да беше вече време.

Калугер, скитник изпроскубан,

С достойнство - остра човка само.

Къде си тръгнал да гладуваш,

Не щеш ли пълна клетка злато!

Врабците не летят далеко,

Врабците тук остават. Тук!

Те не мечтаят за морето,

За друг живот, за начин друг.

Врабците са кресливо племе,

Със сиви мисли и пера.

Врабците... кой не ги е виждал?

И кой не става като тях?

Под кестена е спряла тишината,

На хладина, всред есенния пек.

Изящество и тлен навред