Фиренце, приказка любима,

Чета те още от дете

Когато в грейнала градина

Заведе малкото момче!

Невероятните шедьоври

На гениалните творци,

Изписаха във мене фрески

От стилове, лица, дворци.

А статуите как обичам,

Джардини Боболи, мечти.

По Понте Веккио да тичам

Цял в злато, слънце и лъчи.

През коридора на Вазари

Промъквам се като крадец,

Безумно дръзнал да опразни

Двореца Питти до конец.

И Санта Кроче – пантеонът,

Препълнен с памет и души,

Въртели здраво колелото

На западните висини.

Накрая тя, любимата ми –

Санта Мария със цветя,

Смирено влизам, и започва

Вечернята на радостта!

Венецианската ми маска
всред карнавала ме откри,
целуна нежно гордостта ми
и с биле страстно ме опи.

На кея първо ме заведе,
Сан Марко чакаше ме там,
щом влязох в златната му пазва,
той стана моят личен храм.

С квадригата препуснах бясно
по хълмите на древността -
Риалто, чудните гондоли,
Санта Мария - красота.

Във лабиринта от канали,
загубих се, и се смалих.
На бара бляскав на живота,
мартини россо кротко пих.

Но той отказа да ме пусне,
духът на маската, уви.
И нищо, че е на стената -
Венеция във мен кипи.