Безумна Странджа, пали си мегдана,

Принудена от кода на кръвта!

Иконата в жаравата се впива,

Летят по огън босите крака.

Отвътре се изпълва, до предела,

Душата й, пропита със екстаз.

Небето черно, пламъкът съдбовен,

Раздират се в молитвения час.

Пищи гайдарят, все по-бързо бяга,

Сърцето й, след ритъма суров.

Избраната, иконата не пуща,

И литва с нея – Божий благослов!